Кръчмата в покрайнините

С победоносна походка Джервас влезе в кръчмата, готов за нови подвизи. Вкъщи си беше настроил кири-то много добре, за да не се налага да губи твърде много време на сцената. Днес му се свиреше и от това можеше да изкара малко пари, ако отидеше в местното заведение. От по-изисканите местенца в центъра щяха да го изхвърлят, защото вече не веднъж си бяха изпатили от него, но в разбойническия квартал всички си имаха по някое престъпление зад гърба, било безобидно или не.
За съжаление Джервас нямаше късмет. Някакъв мъж вече свиреше близо до разбития бар на стара цигулка и десетина души се бяха събрали около него. Мелодиите му не бяха толкова добри, колкото тези на най-силния бард, но интересът вече беше насочен към него. Една чудесна идея се завъртя в главата на Джервас: Може би можеше да се направи някоя дребна поразия докато всички се занимаваха с цигуларя. Докато бардът се чудеше с какво точно може да изкара пари за вечеря, двама странни типове влязоха в заведението. Единият носеше червено изтъркано благородническо облекло, а другият приличаше на паж с омалели дрехи. Те тъкмо привлякоха вниманието на Джервас, когато земетресението се усети и в тази част на града.
Дървените стени на кръчмата изскърцаха и две тежки греди паднаха от покрива, чупейки на трески три маси. бутилките от рафтовете изпопадаха, хората се разбягаха, а онзи с цигулката стискаше инструмента пред себе си, сякаш го интересуваше повече от живота му.

Беше се задържал на това място по-дълго, отколкото планираше. Точно когато се бе отегчил напълно от живота тук се случи това земетресение. В първия момент реши, че животът е приключил. "Някой древен демон се е събудил от хилядолетния си сън и аз се намирам точно под бърлогата му. Проклятие, свърши се!" помисли си той, а бастунчето му тупна на земята, но заради суматохата не се чу и звук. Краят на света обаче не го трогна, не. Точно пред погледа му около десет бутилки хубав алкохол (и сърцето му заедно с тях) се пръснаха на стотици малки парчета стъкло. Очите му се ококориха и той застина. Една бутилка беше останал здрава като по чудо. Беше оцеляла, въпреки този груб катаклизъм. На три лъвски подскока (доколкото полу-куц лъв може да ги извърши) Джервас стигна до нея и се пресегна, когато един дебел крак в кожен ботуш с хрущяща бруталност се стовари върху шишето. Разхвърчаха се стъкълца и пръски. Лицето на най-мъжествения бард за момент остана каменно, но мигом позеленя; веждите му се събраха, вените по лицето и ръцете му изскочиха, сякаш искаха да се откъснат от кожата и да побегнат, yстата му се смали и напълно изчезна под гъстата брада.
Следващото нещо, което помнеше, бе, че с дясната си ръка държи невнимателния престъпник за врата, а с другата му нанася такъв удар в носа, че ако не го бе пуснал да отхвърчи сигурно юмрукът му щеше да излезе от другата страна на главата на този нещастник. Обезумял от ярост, той внесе още малко смут в суматохата, размахвайки бесни юмруци напосоки. А тия истории никога не свършваха хубаво.

Най-мъжественият бард на света сега беше най-сърдитото копеле в цялата вселена.

Само това му трябваше. Вечерта му беше тръгнала толкова добре и смяташе, че най-накрая ще се позабавлява подобаващо. Обичаше "работата" си на пътешественик, но пък купоните винаги му дигаха настроението много. А сега какво? Проклето земетресение.. Не можеше ли да почака още малко докато си беше напразнувал. Въпреки фрустрираща ситуация, Келеборн стисна зъби, хвана цигулката си плътно до него, защото наистина я ценеше ужасно много, и с леки побутвания си проправяше път през тълпата, за да спаси себе си и инструмента. Беше твърде разсеян от паниката, която настъпи, за да забележи двамата странници, така че се шмугна покрай бара да види дали има нещо, което да задигне и да покаже пиратската си душа. А колкото до бесния бард раздаващ юмруци във всички посоки - реши просто да мине покрай него без конфликти. Изглеждаше му като твърде много проблеми, а ако ситуацията излезе извън контрол може би щеше да го спре. Все пак дори да беше пират беше твърде против ненужното насилие, стига да не го засяга пряко. Най-важно бе за него да си вземе каквото може - може би някоя бутилка алкохол или пък малко пари от касата и да се измъкне незабелязано. Поне в това го биваше.

Суматохата след труса беше станала толкова голяма, че никой не обърна внимание на Джервас освен горкият човечец, който в паниката си беше натъпил единствената здрава бутилка с алкохол. Не стига че стъкла бяха пробили обувката му, пък сега и някой го удряше от нищото. Добре че можеше да си позволи да му отвърне с куража, който предварително изпитото количество уиски с високо съдържание на чист спирт му даваше. Непознатият ритна Джервас в капачката и цветисто го напсува:
- Абе, майка ти нещастна, кфо ти става?

През това време Келеборн оглеждаше пространството зад бара, където намери само изпотрошени шишета и няколко търкулнали се бурета. В тях вероятно имаше алкохол, но определено щяха д го забележа, ако тръгнеше да изнася навън бъчви с пиво. А пари в касата нямаше, просто защото сервитьорките, които в същото време играеха роля на момичета на повикване, държаха оборота на сигурно в корсетите си.
За лош късмет на пирата кръчмарят видя какво се опитва да направи Келеборн и светкавично скочи зад бара.
- Ей, ти? Да ме крадеш ли искаш, недоносче?

Келеборн се стъписа при разярените думи на кръчмаря.
-Нее, не в никакъв случай.. - измърмори дрезгаво цигуларят. Е, все пак до нищо не се бе добрал, така че може би щеше да му се размине. Никак не му вървеше тая вечер. Първо земетресение, а сега го хванаха да краде като пълен аматьор - Просто мисля, че си изпуснах нещо и го търся. Моля ви се, разбира се че не крада. - най-лъжливо той довърши отговора си.
Бързо след тези думи се втурна към изхода, здраво прегърнал цигулката си, а лъка беше запасал под колана. Нямаше намерение да си губи времето с кръчмаря за това дори не го остави да реагира след оправданието си. Междувременно докато се опитваше да си проправи път през вратата се оглеждаше за нещо друго, което може би някой от клиентите бе оставил. Почти всички бутилки бяха потрошени, така че най-вероятно щеше да пропусне безплатния алкохол тази вечер, но все пак може някой в паниката да си бе забравил нещо ценно, а Келеборн с радост щеше да го прибере за себе си. Туко-виж късметът му тази вечер се появи та да не излезе с празни ръце. Оглеждаше се да не обере някой друг юмрук от разярения тип, въпреки че харесваше липсата му на темперамент. Но време за запознанства липсваше пък и надали беше перфектната ситуация за такива. Може би при следващата им среща, но определено не в разпадащия се бар.
Трябваше да се измъкне, по възможност цял и с бонус за вечерта.

Джервас му отвърна с поглед, който събираше най-унищожителната ненавист на света. Ритникът по крака събуди парещата болка от прободната рана и, ако не беше цялата тази ярост, бардът сигурно щеше да изкрещи. Вместо това обаче промърмори едно "шетикажаквомиставакопеленцемръсно" и както беше леко приклекнал засили десния си юмрук в силен ъперкът към зъбите на нещастника. След като се увери, че няма да има повече пререкания с него, обърна се и потърси с поглед тоягата си. Вече нищо не го задържаше в това мизерно заведение. Нямаха настроение, нямаха пиячка, нямаха мадами. Пуст късмет, помисли си Джервас докато грубо блъскаше хората от двете си страни по пътя за навън. Беше твърде зает да проклина съдбата си за да забележи каквото и да било и когото и да било около себе си, включително измъкващия се непознат музикант, който беше задигнал клиентелата тази вечер. И за добро. Ако го бе засякъл с поглед сигурно би му се нахвърлил още там да му търси сметка. Че как така ще свири в неговата кръчма без да иска разрешение? Това никъде го нямаше, срещу такива натрапници, знаеше добре Джервас, в някои градове даже имаше наказателни мерки: глоба, че дори и арест. Даже имаше една песен, някъде от северните краища:

... и да свири отиде по тъмно във хана,
във хана на Барнабас Смит.
Сутринта го намери страж от охраната
във канавката легнал убит.
О, във хана на Барнабас никой не свири,
само Барнабас може това.
Ако някой късмета си тръгне да дири
в ранен час ще прегръща смъртта.

За всеки си има канавка, разсъждавал бе много пъти най-мъжественият бард на света. И рано или късно се появяваше някой Барнабас Смит, който учтиво да му я посочи...

Късметът на Джервас му се усмихна за разлика от този на Келеборн. Мъжественият бард запрати нищо неподозиращия си противник на няколко разкрача разстояние, той се спъна в една издадена греда, падна по очи и пиратът се спъна в тялото му, докато се опитваше да се измъкне. От джоба на нещастника стърчеше някаква верижка, на която можеше да виси нещо интересно, но Келеборн май нямаше да може да свие плячката, защото се намираше съвсем близо до Джервас. Бардът можеше да си потърси сметка, стига да му стискаше.

... и за крадецът на публика моментът бе настъпил. Джервас се спря, беше вдигнал тояжката си и, ако не бе забелязал с периферното си зрение колко близко е конкурентът, сигурно щеше да си излезе. Обаче се заинати и се обърна към него. Очите му се изпълниха с жал и присмех. Та в краката му стоеше някакво си момченце, почти голобрадо и с такава мила физиономия, че един нормален човек по-скоро би ударил възрастна старица-просякиня, отколкото него. Допреди малко, най-мъжествения бард беше готов да смачка другия музикант, а сега у него много бързо надделя едно друго чувство. Е, не напълно. Вдигна парчето дърво в ръката си и го засили няколко пъти към ребрата на момчето. Искаше добре да го сръчка. Гледаше сериозно, но очите му сякаш се смееха. Гневът му мигом бе изстинал, тъй както се беше и запалил. Когато вече беше сигурен, че е приковал вниманието на непознатия, Джервас направи движение едновременно с глава и с бастунчето си, посочвайки изхода от кръчмата. Скапаното място не беше подходящо даже за разправии. След това, с типичните за него бавни крачки, той тръгна към вратата, където хората се бяха събрали и все едно чакаха всеки момент сградата да се срути, пък те да станат свидетели на това нещо. Толкова ли скучни животи водеха? Обърна гръб на момчето, може би сериозна грешка, но той, Джервас, си беше доверчив...

Келеборн не разбра какво точно се бе случило. В цялата суматоха и тялото, което дойде от никъде и го спъна, а сега и някакъв чичка реши да го "ръчка". Уникална вечер със сигурност. Но дори не обърна голямо внимание на непознатия. Малко болка в ребрата, но нищо на което вече не бе свикнал в множеството си приключения. Може би, ако беше достатъчно адекватен, че да разбере омаловажителното държание на Джервас щеше да се ядоса, да му тръгне на бой дори. Сега побърза да се изправи, хвана верижката подаваща се от джоба на изпадналия в безсъзнание човечец и внимателно се насочи към вратата. Бавно, така че да не земетресението да го отнесе и в същото време, ако друго му хванеше окото да вземе и него. Ако ли не - какво пък не беше съвсем с празни ръце, а и беше време да се връща. Може би щеше да си потърси сметка с нервака, стига да го срещнеше.
Какъв му беше проблема? Имаше малко планове, ако съдбата ги срещнеше пак извън това място. Нуждаеше се от "добавки", така да се каже.

Келеборн щастливо си прибра часовника на жертвата на Джервас. Двамата можеха да станат добър тим - мъжественият агресивен бард и крадливият пират. Близо до вратата се беше заформила суматоха, защото всички искаха да излязат навън и да се спасят от паянтовата постройка, но за съжаление само няколко от тях успяха. Преди Дервас да успее да стигне до вратата, двама мъже в черни кожени костюми и качулки на главите и една странно магнетична руса жена си пробиха път вътре с дълги дървени пръчки, на чиито краища имаше цветни кристали.
Дамата пристъпи напред и огледа помещението. Тя вдигна тоягата си и я насочи в посоката, която се намираше Келеборн. Мъжете удариха с жезлите силно по пода и изкрещяха нещо на език, който бе познат единствено на магьосниците. после земята се разтресе отново и силна ударна вълна повали всички в заведението. Ослепителна бяла светлина проби тавана, а на пода се образува кръг от изгоряло дърво, който беше опасно близо до пирата.
Всички бяха шашнати и не знаеха какво да правят. Дори бяха спрели да крещят и да бягат.
Русата жена отиде до Келеборн, който беше паднал на земята, и сложи крака си върху гърдите му.
- Belbau ussa rath ussta or'a! - изкрещя тя и натисна с токчето си тялото на нещастния пират, който освен че не говореше арис’абел, имаше завряна под носа си магическа тояга.

Бяха го ритали в главата вече безброй пъти, но за пръв път човек в безсъзнание успяваше да го направи. Ударната вълна запрати темето на Джервас в ботуша на някакъв нещастник, пък да не говорим, че и коляното му се сблъска с тежките дървени дъски на пода и му припомни, че не е в добро здраве. Докато се осъзнае какво се случва, някакви странници бяха влетели в разпадащото се ханче и за броени секунди успяха да направят така или иначе скапания ден още по-непоносим. Беше си направо пладне, а пък той не бе вкусил нито капка вино, след това се нареждаше тъпото земетресение, а сега и тези нахалници... "А, не, край!" ядоса се най-мъжествения бард и се намръщи както никога, в същото време болката изкриви лицето му в грозна гримаса и изглеждаше все едно е изял два сурови лимона и цял буркан люти чушлета. Наведнъж. Благодарение на тоягата си успя да се набере и да се изправи от земята. Стискаше дебеличката сопа с косматата си ръка и, боже, как му се искаше да ги напердаши всичките! Обаче бе по-умен от това. Ясно му беше, че тия магьосници ще го изпепелят за един миг, ако им се опъне направо. За това направи едно от малкото неща, които нескромно можеше да се похвали, че може да прави. Помогна на няколко човека да станат от земята, да се изтупат, след което си избра един младеж, който му се струваше по-сприхав (беше го виждал и други вечери в кръчмата и познаваше свадливите хора), усмихна му се чаровно и го удари в корема, но не прекалено силно. Целта му не беше да го наранява, а само да започне масов бой. Междувременно едното му око зяпаше право към двамата на вратата, защото видеше ли възможност - не друг, ами те щяха да бъдат неговите жертви. Никой не можеше просто да влиза току-така в хана и да се разпорежда. Дори и разни магьосници. А пък Джервас бе слушал и чел безброй истории за такива, но никога не си ги беше представял толкова невъзпитани и груби. С две думи: тия момчета си просеха боя. Пък мацката - тя и друго си просеше, но с нея щеше да се занимае по-късно...

Междувременно, това, че тя се бе насочила право към онзи нехранимайко, който крадеше клиентела (и не само), изобщо не го изненада. На челото на момчето си пишеше "МАГНИТ ЗА НЕПРИЯТНОСТИ", познаваше се веднага по дяволития поглед и хитричка физиономия. Но това не оправдаваше нахалните натрапници и те трябваше да си платят.

Сега вече наистина го загази - дори да си нямаше и представа за причината. Магьосничка..? Какво по дяволите ставаше? Колкото се бе зарадвал от плячката за вечерта, ето че отново го сполетя нещастие. Време беше да си вземе урок. Да, ама не. Поне не при него.
Опита се да се противопостави на мацката след като си взе двайсете секунди за стъписване, разбира се. Смръщи лице и с една ръка се опита да избута крака й и токът, който сякаш бавно пробиваше през него, а с другата леко побутна тояжката.
-АМА МОЛЯ ВИ СЕ, МИЛЕЙДИ! КАКВО СИ МИСЛИТЕ, ЧЕ ПРАВИТЕ? - въпреки, че Келеборн се опитваше да запази типичния цивилизован начин на изразяване(не точно аристократски, но не и груб-селски), повиши тон, показвайки колко ядосан е, но знаеше че не може да си позволи битка с магове. Поне не толкова открито. Това не беше начинът му за справяне с проблеми. Имаше малко догадки за какво беше цялата тази разправия, но за сега просто теория, защото доста пакости се криеха в изминалите му приключения. Нещеше ли обаче русокоската да отстъпи щеше да я срита и избута. Не му бе в политиката боят с жени, но тая си го просеше! В никакъв случай нямаше да се предаде ей туко така. По скоро би я подпукал доста хубаво преди това. За каква се мислеше? Определено няколко граници се прекрачиха и това нямаше да остане безнаказано.
Най-много се дразнеше като така му се проваляха вечерите, но какво да се прави. Щеше да го счита за успех, ако се излезеше от кръчмата жив, колкото и жалко да прозвучава. Обикновено гледаше оптимистично на нещата, но това в никакъв случай не му вещаеше добро - точно обратното. Жалко, че не бе викнал никой от неговите хора - не, че нещо щеше да се противопостави на маг като тази дама, но малко подкрепа никога не е излишна.

Двамата мъже препречиха вратата с тоягите си, за да не може никой да излезе. Този, който търсеха, беше в кръчмата и този път нямаше да им се измъкне.
Магьосницата въобще не обърна внимание на изненадата на Келеборн. Тя беше твърдо убедена, че пиратът беше виновен за нейните несполуки и трябваше да си го получи. Ако продължаваше да не й отговаря, щеше да изяде някоя друга магия за сплашване.
- Usstan aske'th dos, vel'klar phuul ussta or'a?
Жената прибра кичур коса зад ухото си и вече всички можеха да видят, че то беше доста по-остро от човешко.

Всички в помещението се бяха гипсирали толкова много от присъствието на елфите, че Джервас се зачуди дали, ако ги удари, няма по-скоро да се счупят, отколкото да изохкат и да се сдобият със синина. Един дребен детайл, който му беше убегнал само до преди момент, промени положението и за него. Периферното му зрение хвана заостреното ухо на мадамата, която най-мъжествения бард до преди малко мислеше просто за някаква магьосница, която си търси, освен белята, нещо скъпоценно, предполагаемо намиращо се в притежание на проблемното момче. Сега обаче тези мисли отлетяха от главата му, та право през прозореца. Тя беше елф. Тя. Беше. Елф. ЕЛФ! В името на всички божества, Джервас беше чувал толкова много предания за елфи, но за пръв път в живота си срещаше истински такъв! Смайването му отекна в тишината със звука на срещата между увисналата му долна челюст и студения каменен под. Освен че беше зяпнал, очите му се бяха ококорили, а зениците му бяха изтикали тъмнозелените ириси до самия край. Беше се трансформирал в същата порцеланова фигурка като останалите хора около него. Сигурно стоя така цяла минута, макар да му се стори цяла вечност, преди най-после малко да се съвземе и да успее да продума. Обърна се към мизерника, който лъскаше с гърди ботуша на елфката.
- Чш, ей, задник, да не си откраднал нещо от женичката? - Джервас знаеше много малко за магията на елфите, но нещо му подсказваше, че нищо добро няма да излезе ако този крадец на публика не изпълни заповедите на властната мадама. Пък какво тя говореше - само тя си знаеше, но от тона си личеше, че иска нещо. И щом непознатият в краката й още дишаше, значи това нещо не бе неговия живот, със сигурност.

Определено не му се нравеше всичко това. Стоеше с леко отворена уста, сякаш без думи останал. А и така си беше. Не стига, че можеше тук да умре - ей така както е сега, на земята, а и на всичкото отгоре не знаеше каква е причината. Твърде нелепо бе, дори за него, краят да настъпи тук и по този начин. Нямаше да го позволи. Не знаеше, че елфите могат да бъдат такива враждебни същества. Къде отиде онзи прекрасен образ, мъдър, величествен, който бе чувал по приказките? Е, във всеки случай не е тук. Сега някаква мадама съвсем му развали представите и мечтите.
-Какво говорите? Да не сме в някоя от елфските ви страни? Не всеки говори този език. Ако искате да кажете нещо кажете го, че да разбера поне. - високо Келеборн проговори и с нотка гняв в гласа си. Ама сериозно. Поне, ако ще го обвинява да го прави, така че и той да разбере. А колкото до другия бард - с жест с ръка се опита да му покаже, че сега не му беше времето. Може би щеше да млъкне и продължи с побойничеството, защото никак не оправяше нещата - не че имаше такава цел, де.
Усети гнева на магьосничката и спря за момент със съпротивлението, защото усещаше, че ако продължава наистина ще го отнесе. Надяваше се на малко благоразумие в главата на елфката, да покаже някоя друга черта на народа си, и да му обясни какво точно иска от него.
Той умееше да преценява ситуациите и точно сега, ако тръгнеше директно да я напада последствията ще са фатални за него. Така, че просто леко се опитваше да се изтегли назад, така че да се изправи на краката си без да изглежда враждебно. Друг бе въпросът дали щеше да е толкова дружелюбен като стъпеше на земята.

Елфата въобще не отрази Джервас и след като пиратът не искаше да й отговори, направо пристъпи към действие. Тя въобще не остави Келеборн да стане. С рязко движение на ръката тя повика един от другите двама елфи. Той натисна крадеца към земята, а русокосата започна да пребърква джобовете на морския вълк. Вътре тя намери часовника. Погледна го пренебрежително и го пусна до главата на нещастника. Явно нищо от жалките му притежания не я интересуваше. Тя поклати глава и погледна изпитателно Келеборн.
Всички останали в кръчмата се бяха стреснали и гледаха да се покрият колкото се може по-добре. Дали обаче щяха да успеят? Елфата привидно си беше намерила жертва, но може би всеки момент щеше да реши да се насочи към някой друг.

На този етап Джервас предпочете да остане настрана без да се меси. Не му беше много здравият разум, но му стигаше да разбере, че нищо хубаво няма да излезе, ако започне да размахва юмруци или да крещи. За това седна на едно столче и спокойно изчака нещата да се разиграят както си трябва. Все пак обаче не вярваше на никакви затишия и държеше очите си отворен на четири, следейки всяко движение на елфата и двамата й другари. Запя си една популярна и любима негова песен на ум и ритмично почукваше с крак по земята, като на всяко тупване около ходилото му се вдигаше малко облаче прах.

Келеборн хвана цигулката си и я сложи малко по надолу от себе си, така че да не пострада в цялата тази суматоха. Колкото и да бе странно наистина тя го интересуваше повече от живота му и искаше да я предпази независимо обстоятелствата. След като се погрижи за нея, така че да не бъде стъпкана от някого, той се обърна с недоволна гримаса към русокосата. Отново прибра часовника с едната ръка в джоба си и я попита колкото се може по-ясно:
-Какво търсите?- беше ясно, че се опитва да намери нещо, само че нямаше си идея да бе откраднал нещо чак толкова ценно, за да вървят магьоснички след него, и ако случайно бе го направил стига да знаеше какво е би го върнал. Не му се умираше за нещо подобно. Малко съдействие от елфката нямаше да навреди, ама тя изглежда не беше на същото мнение, така че единствено чакаше или тя да му каже след какво е тръгнала или да скочи на някой друг, така може би щеше да намери начин да избяга или поне да се изправи. Ръката се плъзна по брадвичката му. Бе готов да реагира на по враждебни реакции от страна на мацката.

Елфата видимо се ядосваше. Още малко и щеше да изпрати поредната си магия към физиономията на Келеборн. Понеже на здравенякът, който държеше пирата, също му омръзваше, се надвеси над лицето на жертвата си и излая на учудващо добър калири:
- Виж сега, Даниел, не се прави на дръж ми шапката! Гоним те вече половин година и искаме да ни върнеш всичките пари, до последния златен лист. И хич не ни пука дали вече си ги профукал или не.

Ха! Точно както си и мислеше. Нещастната душа не само приличаше на отрепка и крадец, ами и явно си беше такъв. Задигнал им е парите, колко класическо. Лишено от всякаква поетика също. Друго си е да откраднеш някой скъпоценен предмет, който има история, който е нещо. Нещо, за което има смисъл да бъдеш преследван, да бъдеш търсен под дърво и камък. Нещо сакрално, чиято стойност се измерва не в злато. Особено от елфи! Богове, при тях несъмнено имаше купища магически предмети - шапки невидимки, бързоходни ботуши, вълшебни мечове, магически артефакти от незапомнени времена. Да откраднеш от елфи пари изобщо не беше интересно и вълнуващо. Ако си крадец, поне бъди авантюрист, а не обикновена паплач. Но както и да е, едва ли всички мислеха точно по този начин. По-скоро почти никой не го правеше и точно заради това нямаше "Ода за Керн, обирджията на възрастни жени" или "Възхвалата на Доминор Пияндето-от-село-който-обра-майка-си". И по-добре да си останеше така. За да има място за герои, трябва светът да е пълен масово с отрепки. Естествено, точно такива отвеяни разсъждения и смели мечти винаги отвяваха вниманието на Джервас и той не забелязваше толкова елементарни странности като например двама добре облечени мъже, които влизат в най-разбитата кръчма в околните двеста километра. И съответно никога не би споходило ума му, че те може да имат нещо общо с цялата тази история...

Стъписа се. Кой по дяволите беше Даниел? Не си сменяше често имената и със сигурност щеше да помни, ако беше играл някакъв герой. Но той не беше. От много дълго време. Сега вече бе определено сигурен, че всичко е някакво недоразумение. Дори той не би се осмелил да краде от елфи, освен ако бе напълно сигурен, че няма никой да разбере. Съвсем скоро щеше да си го отнесе, ако не измислеше нещо, за да се измъкне. Миризма на пот го прасна в лицето, когато здравенякът се надвеси. Леко се замая, че в доста му идваше всичко това, но бързо се взе в ръце и започна да извърта и обяснява нещата в същото време:
-Оо, ми-лейди, разбирам какво се е случило. Това е огромно объркване. - започна ясно да говори, използвайки малко сладкодумие, на което се бе научил през годините. Определено не бе от обикновените пирати - Аз не съм никакъв Даниел. Името ми е Келеборн дьо Фаустус. Аз съм странстващ пътешественик, а за това могат да потвърди екипажа ми. В никакъв случай не бих задигнал нещо от благородни същества като вас. - всяко дума излизаща от устата му бе насочена към русокосата, като бе леко прегънал глава, защото картуната на здравеняка му пречеше да поддържа очен контакт.
-Всъщност съм готов да помогна с издирването на този проблематичен човек, стига да ме оставите. С удоволствие бих, имайки се предвид колко неприятности ми достави негова личност. Но отново ви уверявам напълно, че аз не съм този, за когото ме мислите и разполагам с нужните доказателства. Понеже обаче дойдохте в този бар съм почти сигурен, че този Даниел е някъде наоколо, елфската магия не би излъгала. Позволете да докажа невинността си.
Ох как се надяваше всичко това да мине добре, защото усещаше как бе на косъм от това да си отнесе някоя друго магическа чудесия в лицето.

Май елфите обаче въобще не ги интересуваха дрънканиците на Келеборн.
- Да, а аз ям доматите с колците. - каза здравенякът и извади изпод жилетката си омачкан лист пожълтяла хартия и го завря под носа на пирата. На него цигуларят можеше да види нарисувано с мек молив лице, което приличаше до сущ на неговото.
Русокосата красавица доби още по-ядоса вид, но така и не пожела да проговори на простия език нахората.
- Vaen mayar... - каза тя изчаквателно и насочи тоягата си към тавана. - Selingue sakkamen!
От кристала на магьосницата отновои злезе огромен бял лъч, но този път беше още по-силен от предишния. Покривът на кръчмата съвсем се срути, а земята за трети път се разтресе. Навсякъде се разхвърчаха греди, бутилки и стъкла.

Момчета, хвърляйте по едно зарче за шанс дали отломките са ви уцелили.

6 и 5 - нищо ви няма
4 и 3 - леки наранявания
2 и 1 - тежки наранявания

Преди да може да реагира както и да е, Джервас с безпокойство установи, че покривът рухва над главата му и безпомощно вдигна ръце да предпази лицето си, като в същото време залегна долу. Дали обаче щеше да му стигне времето за реакция зависеше само от шанса...

The member 'Sir Stanley Royce' has done the following action : Хвърли зар

'6 стенен зар' :

Келеборн направи същото. Просто вдигна ръцете си, опитвайки се да предпази лицето си и горната част от тялото си, като преди това сложи цигулката под крака си, за да може ако нещо падне тя да не понесе щети. Колената му бяха леко свити, прикривайки я цялата.