Централният площад на Холанар

- Всичко е наред. Просто… - Падишар най-накрая извърна глава от младата жена. Нямаше никакво намерение да тръгва все още и за това просто продължи да търси с поглед из отломките и прахта, сякаш оценяваше по някаква незнайна скала разрушението.
Сигурно в сравнение с всички онези неща у предводителката на народа, крещящи заможност и влияние, старецът отстрани изглеждаше жалък и смешен с целия си „величествен” вид. Тялото му не бе младо и здраво, както нейното, нито с така гордо изправена снага, а старо, изнемощяло от годините и цялото натъртено. Ръцете му не бяха малки и бели, щадени от труд, дрехите не бяха чисти и спретнати, а измачкани и изцапани с прах и пръски засъхнала кръв. Изглеждаше по-зле дори от кобилата й – охранена и с лъскав, поддържан косъм. А погледът му бе най-вцепеняващ от всичко останало, сякаш бе пропит с тъга, не по-различен от този на наказано дете. Но не тъга имаше там, а разбиране и съжаление.
– Може би трябва да побързате към църквата. – Изрече чужденецът след малка пауза, ала в гласа му нямаше досада, нито пък прозираше желание да изпъди жената час по-скоро, както би сторил с всеки друг свещеник, симулиращ вбесяваща историка загриженост.
Отношението му обаче не се дължеше на пола, произхода или красотата на Аврора. Той просто не можеше да я възприеме като свещеничка, макар и лично да бе присъствал на церемонията, когато останалите свещеници я представиха пред народа, така както селянин можеше да се похвали с яко и здраво животно, което е намерил на прилична цена от пазара за добитък.
Още тогава бе разбрал каква е нейната роля. Знаеше, че тя не бе възпитавана от малка в методите им, знаеше, че не е с промит в годините мозък, а знаеше и че най-вероятно не е била обучена да използва знанията си както за да лекува, така и за да нанася непоносима болка. Тя беше просто лице и играчка на Бъргън Шейн, пионка, която да използва като параван, за да изпълни той целите си. Ала докато върховният свещеник я виждаше просто като удобно средство с екзотични черти, Падишар я виждаше като човек и търсеше някъде зад политизирания й образ историята й и причината да седи сега пред него.
А това, което се опитваше да си представи, не бе по-различно от образът на всеки един друг чужденец, решил да търси живот в Сантиния, включително неговият. Беше избягала от родината с желание да започне на ново, също като него, бе приела друго име за целта, също като него, и бе прегърнала нова вяра, също като него…
И да искаше, не можеше да я гледа със същите очи, с които гледаше останалите духовници.
- До преди малко бях там и успях да видя, ако не друго, то как съвсем малко преди втория трус цяла тълпа свещеници се юрва в сградата. Колкото и здрави да са устоите на храма, сигурно се е превърнал в жива гробница. Може би имат нужда от помощта ви повече, отколкото аз.

Падишар слушаше внимателно и от време на време забърсваше с ръкав кръвта и потта от лицето си. Камък му бе паднал от сърцето, когато видя, че Аврора наистина бе оправдала очакванията му – Шейн не я бе затворил в кафез и жената явно бе успяла да завърже не едно и две познанства из града в различни сфери. И въпреки това може би… може би щеше да му се наложи да разкрие повече, отколкото му се искаше, защото ако предводителката на народа си мислеше, че той отива на обикновена разходка, можеше да му прати и деца за компания. А не беше сигурен че човек, който не е излизал извън границите града и милее за „приключение”, щеше да е достатъчно способен за целите и намеренията на задачата им. Другият изобщо нямаше да коментира.
- Аз… аз ще пътувам по вода. По повелята на Негово Височество и... трябва да сме подготвени за, ами, всичко. – започна той, като се опита да й обясни, че това не е шега работа и не му трябваха авантюристи по сърце с умения „на теория”, ала бе по-трудно отколкото очакваше, защото… не знаеше откъде да започне. Тя не трябваше да го разбира погрешно.
Не, чужденецът не отказваше тези предложения, защото му трябваха хора с отлични оценки, с безкрайни тренировки зад стени, или с безгранична слава. Той не търсеше легенди в очите на народа; не искаше, а и не се надяваше на национални герои. Иначе щеше да помоли самият крал за препоръки.
Не, той искаше хора, които след години не оставаха никаква следа в историята, хора с горчив опит. Хора, за които войната е занаят, а не оръжие за слава или чест, хора, които са закалени, и умеят да оцеляват – те бяха тези, които нямаха да поддадат крак под малко напрежение, които бяха способни да действат адекватно във всяка напрегната ситуация и имаха възможността да стигнат най-далеч. Не момчета, а мъже – психически. Такива хора можеха да му помогнат със задача, която най-вероятно щеше да се окаже сложна и с много… и всякакви пречки.
Но те бяха същите, които плашеха другите с погледа си - празен и загатващ за белезите по телата им, и често се запиваха по кръчмите, за да забравят. „Защото за някои белези дори магическото изцерение не може да помогне.”
Такива войници и магове например имаше сред отряда бранещ Воретския проход срещу неуморните демонските набези. Малцина сред гражданите знаеха имената им, освен собствените им семейства, но мнозина бяха прорели кръвта си, за да спрат рогатите изчадия и не се отказваха, докато нападателите им първи не го сториха – дори когато собствените им редици изтъняваха дотолкова, че вместо на численост, трябваше да разчитат на хитрини и тактическото предимство на обкръжението си. В крайна сметка само една малка част се бе върнала в града до следващото им призоваване и до края на живота си навярно щяха да се питат колко от животите на братята си по битка биха могли да запазят, ако просто бяха дезертирали.
- Но вие едва ли познавате такива хора лично. И въпреки това… - не пречеше да е чувала за някого измежду женските приказки или пък да е срещала такъв на болничните легла, където предполагаше се е упражнявала.
- Лечител също би помогнал, освен… О, я виж ти! – изведнъж очите му светнаха и историкът се наведе, като изпод една канара от дребни отломки извади красиво декоративно бастунче. Вярно, малко беше прашно, но все още бе здраво, а стоманеното връхче все още проблясваше в сумрака под замърсеното. – Знаете ли, че самият крал ми го подари неотдавна?

Старецът кимна и благодари за информацията; готов бе да изпрати благородничката по пътя й. Не упорства – не искаше да я обиди, а и този разговор продължаваше вече твърде дълго.
В крайна сметка може би бе допуснал голяма грешка, като бе предположил, че Аврора може да е добър източник на информация и най-вероятно щеше да потърси контакти другаде, още на сутринта при това. Твърде… неопитен звучеше този мъж и също толкова наивен, за да може Падишар да повери бъдещия си успех и кариера в ръцете на подобен човек. Може би, в краен случай.
Но по-вероятна съдба за него бе да е част от следващата вълна от мобилизирани – заедно с всички останали селяни на подходяща за целта възраст, наметнали на рамо импровизираните си оръжия от брадви, секири и вили. Ако имаше късмет, мъжът, благодарение на обучението си, нямаше да бъде поставен сред леката пехота, където всякакви конници и стрелци могат да го помелят без дори да пролеят капка пот. И може би, ако доживееше да види достатъчно и да добие опит… от него щеше да излезе нещо, но не и на този етап. Не, докато историкът все още разполагаше с възможността да говори с владетеля или с някой от съветниците му, нямаше да затвори очи и да се примири. Но да заложи успеха си на някакво пале, което в едната ръка държи меч, а в другата инструкция? Това вече бе невъзможно.
„Кралският печат е способен на много, дори пред мобилизацията, стига само да не е станало твърде късно” А ако негово височество бе толкова стиснат, че да задели трима от по-опитните си хора, то тогава, проклет да бъде, можеше да си направи разходката и сам!