Кенбу пристигна в Сиднар. Беше яздил почти през целия ден, за да успее малко преди слънцето съвсем да се скрие зад хоризонта. Напоследък все повече пъти му се случваше да не спи достатъчно и това му се отразяваше зле. Ставаше по-груб и се ядосваше по-лесно, което го правеше непоносим за всички наоколо. Наближаващата война го изпълваше с вълнение, жажда за бой и кръв, но му създаваше и много работа. Прекалено рано управниците на двете враждуващи държави бяха разбрали за съществуването на плочките и той не беше успял да ги изпревари. Сега трябваше да убеди краля на Фредрас, че той и никой друг е най-подходящ да пази оръжието от ръцете на врага и едновременно с това да се договаря с всички останали малки организацийки из Дурнас, които желаеха да притежават силата да призоват бог, а те не бяха никак малко.
Селото остана зад гърба на ездача. С равен тръс той прекоси голяма поляна, която може би щеше да му се стори красива, ако й беше обърнал внимание. Мина покрай един хълм и забави ход. Първите палатки от лагера на циганите вече бяха пред него – шарени, вехти, миришещи на свещи, газ и още нещо. Добре охраненият кафяв жребец с гладка лъскава козина не се вписваше в картината на табора. Вече беше привлякъл погледите на многобройните деца и те подскачаха около него, протягайки малките си мургави ръчички към украсите на седлото. Все още не можеха да различават обикновените цветни дрънкулки от истинските скъпоценни камъни. Ако можеха, веднага биха направили грешката да се опитат да ги вземат. Кенбу не им обръщаше внимание. Не идваше за пръв път тук и нямаше нужда от водач. Знаеше къде се намира шатрата на циганката, която му трябваше, и дори не отвръщаше на офертите на мъжете за продажба на коня му на смешна цена.

Слънцето едва се показваше иззад хоризонта, когато първите петли на Холанар пропяха своята пронизителна песен. Рей се размърда и осъзна, че за пореден път е заспал на неудобно място. Така или иначе целият под беше каменен и този факт нямаше да се промени само със силата на мисълта. Белокосият стана, разтривайки рамене, схванати от нощния студ. Инари отдавна беше напуснала леглото, за да направи нещо за закуска и да върши някакви други женски дейности, които за Рей бяха напълно непонятни, но именно те бяха причината всяка сутрин да изглежда като изкарана от картина на известен художник.
- Ще закъснееш. – изчурулика тя, усещайки раздвижване около леглото.
- Днес имам само някакви глупави теоретични щуротии. Мога да ги посъкратя.
- Не знам дали е в твой интерес, след като в крайния ти изпит има писмена част.
- Как така писмена част? – учудено попита той. Звучеше, сякаш току що са го полели с кофа студена вода.
- Еми, ей така. Не си ли си чел конспекта?
- Всъщност не. – засрамено и тъповато погледна той в пространството, сякаш оттам щеше да изникне по магически начин лист със задачите, които трябваше да свърши преди да дойде финалния изпит. – По-странното е, че ти си го чела.

Ден за самоподготовка. Рей беше станал в ранни зори, за да изпревари Инари, която се надигаше от леглото около 8:00. Искаше да я изненада като й избере оръжие или по-точно като не й остави възможност сама да реши с какво иска да се бие. Относно мечовете той беше истински специалист и не можеше да си позволи кръщелницата му да притежава нещо некачествено. От всички възможни оръжия Рей беше избрал най-подходящото за една бъдеща служителка на вярата – лъка, и сега решително се беше насочил към най-добрия майстор в града. Не разполагаше с кой знае какви средства, но едно оръжие може да бъде добро, дори да има съвсем прост вид. Благородниците плащаха добре за лъкове с гравюри, всякакви украси и чудесии, а за обикновените хора като него имаше простички оръжия. С тях дори неопитна ръка можеше да си служи добре заради изработката. Рей добре знаеше това, защото се обучаваше в Академията за воин. Треньорът му обясняваше всичко и му даваше информация от първа ръка за майсторите и най-добрите магазини за оръжия в страната.
Работилницата на прочутия майстор се намираше в центъра на града, в самото начало на пазарната улица. Отвън бяха окачени чисто нови лъкове, демонстриращи майсторството на мъжа, който през целия ден седеше зад тезгяха и рендосваше дъските от осейдж[1], тис, бреза, явор или бряст. Зениците на Рей се разшириха, а устата му се напълни със слюнка, когато пред очите му попадна най-новото произведение на майстора, окачено над входната врата. Игнорирайки желанието да вземе в ръце красивото оръжие, той мина почти равнодушно покрай перфектно балансираните лъкове, обозначени като „нова стока”.

Високите кули на централната сграда на Академията пореха сивите плътни облаци, покрили небето на Холанар. Знамена бяха окачени по фасадата и закриваха големите прозорци. Тържествена музика се носеше из цялата територия на училището. Уроците бяха отменени и дворът беше пълен с хора. На малка сцена пред входа се беше строил персоналът на Академията на чело с директора. Всички бяха облечени с церемониалните си тоги и се усмихваха приветливо.
Учениците, които щяха да вземат участие в годишния изпит, бяха събрани по-близо до сцената. За останалите имаше построени трибуни, отделени от центъра на двора с дървена ограда. Оттам махаха приятелите и роднините на участниците. Викаха и размахваха ръце, изпращаха въздушни целувки. Рей и Инари бяха дошли малко по-късно от останалите и сега стояха прави почти до трибуните и не можеха да видят какво става на сцената. До тях пискаше някакво момиче на петнайсетина години, което възторжено подкрепяше приятеля си и с крясъците си: „Обичам теееее!” вече започваше да дразни всички наоколо.
Изведнъж оркестърът престана да свири. Останаха да се чуват само виковете на ентусиастите от трибуните, които скоро престанаха. Щом тишината се възцари в двора, директорът на Академията излезе пред другите, извади изпод тогата си няколко листа и започна да говори силно и ясно, така че да го чуят всички, а не само събралите се около него. Той беше солиден мъж, прехвърлил петдесетте, късо подстриган и без брада, така модерна сред магьосниците. Преди години беше завършил същото това учебно заведение и всеки път, когато обявяваше началото на изпита, чувстваше известна носталгия към времето, когато стоеше като подплашен заек в двора и за пръв път се изправяше срещу опасностите на истинската битка.