В тази тема ще можете да се информирате какво се случва в света на Карндрейм като цяло. С подробности ще можете да следите развитието на настъпващите военни действия и степента на подготовка на всяка една от страните. Ако искате вашият герой да се включи в главната сюжетна линя, можете да го постигнете много лесно. Единственото условие е името му да отговаря на системата за оригиналност на имената и да е подходящо за расата, към която принадлежи, за да не се наруши стила на повествованието. След като сте изпълнили това условие, трябва просто да играете и да се стремите да се включите към описаните в сюжета действия. Няма ограничения за начина, по който ще го направите. Може да се запишете в армията, да станете любовница на някой от героите или каквото друго ви дойде на ум. Приятно четене и очаквам вашите идеи и участие в историята, наречена "Стълба към боговете"!

Историята, записана в големите книги, понякога остава да прашасва по рафтовете на библиотеките или да мухлясва в мазетата. Не и тази. Религията – силата, движеща древния магически свят. Заради нея се бе разразила страшна война между петте раси: човешката, мирилската , елфската, горнската и демонската.
Хората бяха много. Владееха по-голямата част от земята имаха силна вяра. Едни от тях се кланяха на родената от пламъците на синия огън Ксаня, дъщеря на най-силния бог, обитаващ небесното царство – Айгън. Други почитаха брат й – Енеш – властен и войнствен, повелител на червения огън. Секти се появяваха често, но основната религия ги смачкваше бързо. Само една не можеше – култът към лъжливото божество, наречено Натидиел. Привържениците му биваха преследвани, мъчени и мачкани, но предводителят им Филип, не се отказваше да набира нови и нови орди.

- Шейн, незнам дали някой ти го е казвал, но си изключително глупав. Уби още един без да го разпиташ като хората. Не оставяй гнева ти да те води напред. Осъзнай се! От колко време не си бил истински спокоен?
В мрачното подземие двама мъже с тъмносини роби сваляха един труп от гнилото въже, висящо от тавана само от седмица. За това време то бе виждало толкова много провесвания, колкото в тази зала не се бяха провеждали с години. Да те обесят с главата надолу – едно от най-жестоките мъчения, съществуващи на този свят. Кръвта се стича бавно от крайниците в главата и умираш от мозъчен кръвоизлив. А това може да продължи с дни.
- Бъргън, отговори, по дяволите! – Започваше да се ядосва другият мъж. Не можеш просто така да убиваш всеки. Вярно е, че си по-стар от мен, че имаш повече опит, но дори аз осъзнавам, че вече прекрачваш границата.
- Нямаш право да съдиш действията ми. Не виждаш ли колко хлебарки умъртвихме само през последния месец? А те продължават да излизат от малките си дупки и да заливат Холанар! – Жилите на шията му се изопнаха, а лицето му придоби гримасата на демон, жаден за кръв и насилие. Другият се изплаши и отстъпи крачка назад, изпускайки въжето, с което „опаковаха” новата пратка към гробището.

Голяма стая с правоъгълна маса по средата и много хора около нея – военен съвет. По традиция такива се провеждаха в Дурнас веднъж месечно. На тях се събираха генерали от всички краища на кралството, за да обсъдят най-новите стратегии срещу вечния враг – Сантиния, въпреки че реални бойни действия нямаше. Такива си бяха военните – не обичаха да им се месят в плановете разни там политически договорености и мразеха да стоят без работа в мирно време. В главите им вечно бушуваше желанието за сеене на смърт, разбира се не сред сънародници. Вместо обаче да насочат силите си към Гардия, фредрасовци предпочитаха да се занимават с друговерците, които според тях представляваха голям и опасен враг, главно защото стратегиите им бяха по-добри, а магьосническата сила – по-голяма. Това обаче не променяше факта, че в последната велика война Фредрас беше спечелил свещеното за сантинианци Езеро на тишината.
Днес заседанието се водеше от кралицата – жена изключително красива, арогантна и най-важното – кръвожадна. В Дурнас по принцип гледаха недоверчиво към слабия пол и не предполагаха, че една жена може да бъде добър войник или главнокомандващ, но не спираха поривите на нежните си половинки да постъпват в армията, тъй като бяха на мнение, че е по-добре, когато има повече привърженици, повече увлечени от насилието. Сега владетелката беше в пълния си блясък – носеше прилепнала по тялото червена рокля от ефирен плат и цялата беше покрита с тънки воали, дори главата не правеше изключение. Надменният й поглед пронизваше всички присъстващи генерали и те дори не смееха да погледнат лицето й, а ако го направеха, чакаше ги смъртна присъда – това беше законът. За неморално във Фредрас се считаше да докоснеш чужда жена, дори за да се здрависаш с нея, а погледите бяха допустими, само ако с нея имаш някаква роднинска връзка. За кралицата това се отнасяше с десеторно по-голяма сила, тъй като тя се считаше за най-красивата жена в страната, бидейки все още в разцвета на силите и хубостта си, но вероятно на други места би се срещнала по-изящна девойка с не така войнствено и агресивно изражение.

Дълбоко, някъде много навътре в считаната за опасна от хората гора имаше поляна. Носеха се легенди, че на нея младите върколаци претърпяват първата си трансформация. Дали това беше вярно? Върколаци в истинския смисъл на думата съществуваха единствено във въображенията на вечно страхуващите се от новото и непознатото човешки същества. Те не признаваха уникалността на другите раси, освен на великия елфически народ, и в мислите си дори ги считаха за врагове. Затова безобидните горни се бяха оттеглили сред природата, нежелаещи да общуват с останалите обитатели на света. Те живееха спокойно и за сега никой не ги закачаше. Демоните преди се бяха опитали да сключат съюз с тях и мирният народ бе въвлечен във война, която не искаше да води. Обстоятелствата налагат много неща…
Именно те бяха накарали великата рунотърсачка Шея да се скрие от погледите на повечето любопитни желаещи да придобият силата на древните знаци. Нейната красива опашка можеше да се види да пробягва някъде из гората, но рядко можеше да се хване или да се накара да преподаде някой друг урок. Както всички горни, и тя бе волна душа, малко саможива и избягваща контакти с останалите си животински събратя, освен ако не бяха рунотърсачи. Сега тя се излежаваше спокойно на полянката и чакаше да се появи неин специален ученик, който скоро щеше да стане самостоятелен рунотърсач и нямаше да се нуждае повече от нейната помощ. В ръка държеше един гладък камък със странно изображение, гравирано на него. Разглеждаше го с интерес, сякаш бе нещо ново и непознато. От отворената до нея торба се виждаха още много такива, но нито един от символите не приличаше на този, който държеше в шепите си.

Гардия бе пренаселена – неоспорим факт. Когато крепостта бе създадена от братята-богове Ибис и Малек Таус, извадили подземните изчадия на повърхността, размерите й бяха напълно достатъчни, за да поберат всички, но сега расата се състоеше от десеторно повече демони, тъй като старите рядко умираха, при това не заради възрастта си, а всеки ден се появяваха някакви нови слабаци, току що превърнати, които искаха свой дом и дял от всичко, което можеше да им предложи вулканичната крепост. И така от задружно общество, търсещо разруха сред глупавите хора, демоните се бяха превърнали в сган. При тях властваше само едно правило: „Всеки за себе си.”
Току що отблъснал поредния желаещ да завземе къщата му, достолепният Таурус можеше да си поеме глътка наситен с отровни изпарения въздух само за няколко минути. Той знаеше, че нови и нови тълпи прииждат към Гардия. Една група млади лекомислени демони преди седмица бе тръгнала на лов за хора в покрайнините на Холанар. Сигурно на новаците им се струваше забавно да превръщат човешките същества в слуги на отвъдното и затова не ги изяждаха до край, а само задоволяваха малка част от глада си с телата им, оставяйки ги дни по-късно да възкръснат като живи чудовища и да се запътят към вулкана, викани от инстинктите и новите си богове. „Още отрепки.” – мислеше си той.

Там на високата скала, където елфите напускаха дома си, един млад мъж се сбогуваше с любимата си. Огромна пъстра птица силно размахваше криле и надаваше оглушителния си крясък, подготвяйки се за полет.
- Ако искаш, можеш да дойдеш с мен, Алора. – Каза той, галейки нижно косите й. Нямаше намерение да остава, дори и заради нея. Съдбата го очакваше отвъд високата планина, дала убежище и сигурност на елфите през размирните времена на войните, водели се на човешка територия. Храмовете на Айгън вече бяха станали тесни за неговия кръгозор, искаше да изследва нови места, нови земи и да види всичко. Бе чел някакви легенди за мирилите – изчезналите последователи на Айгън, укриващи се в град, опасан от силна магия, останал тайна за народите, жадни за власт и война. Някога елфи и мирили са живеели в хармония, но за съжаление Красивите се оттеглили нависоко, оставили мирилите забравени или убити от враждебната човешка нация, на Фредрас. В архивите бе останал смътен спомен и само леко загатване, че тайнственият им град се намираше някъде близо до Дурнас и нищо повече.
- Не, мястото ми е тук. първо трябва да завърша обучението си в храма, а чак след това мога да напусна. – Една сълза се стече по млечнобялата й буза.

Една къща, пронизана от писъци. Една майка, коленичила в кръвта на рожбите си. Тази нощ Енеш се беше явил в дома на воина Ашибари Шанг. Най-смелият от всички, най-силният боец и доблестен мъж, вече не беше същият. В очите му горяха пламъци, а ръката му уверено стискаше кинжала, с който беше пробол телата на синовете си, на своите наследници. Фанатизмът му, вярата в силата на войната го беше подтикнала да извърши това страшно престъпление, оправдано от законите на църквата.
- Защо?! – Крещеше отчаяно една красива жена с дълги до кръста черни коси, разпилени по пода и тъжни сини очи, дълбоки като морето, което бяха виждали само веднъж. – Как можа да убиеш децата си? Ти си чудовище! – Гласът й звучеше така безпомощен. Сега дори и най-добрият свещеник не можеше да съживи тези момчета, отишли в отвъдното без време по волята на жестокия им баща, издал им смъртна присъда в името на собствената си сила.
- Енеш, скъпа моя, Енеш ми се яви и ме благослови с думите си! – Той говореше възторжено, сякаш бе извършил някакво велико дело. – Той ми каза, че ще ме направи най-великия воин, ако му принеса в жертва синовете си. И аз като теб бях тъжен, но сега зная, че съм постъпил правилно. Ще бъдеш свидетелка на невиждани подвизи, любима моя! За децата не се безпокой, ще имаме и други. Млади сме, животът е пред нас! – В очите му гореше пламък, пламъкът на лудостта, който изгаряше всяка връзка със земния свят и вкарваше човека в една заблуда. Ашибари вече не беше същият, не приличаше на себе си, преоткрил някаква нова фанатична същност, готова да направи всичко, което великият Енеш заръча.

В трюма на кораба беше задушно и вонеше на развалена риба. Вече седмица Инари не беше виждала небето и започваше да губи представа за времето. Знаеше, че за да стигне до Холанар, щеше да й е необходим поне месец, а това бе много време на затворено. За щастие пристъпите на морска болест бяха приключили, но неприятното усещане от тях все още стоеше загнездено в стомаха й. Помещението не можеше да се проветрява и всичко, което влизаше в него, се разваляше и не излизаше повече. Моряците бяха оставали храната си тук, но без лед или със сол тя се разваляше с всеки изминал ден и ставаше толкова негодна за ядене, колкото можеше да се пие от отровата на морските вълни.
Моряците се бяха запасили със сухари и сладка вода за цялото пътуване. Корабът изпращаше спешно чак до другия край на света ценен товар, за който нелегалната пътничка дори не подозираше. Капитанът беше инструктиран да не спира, докато не достигне целта си – голямото пристанище на град Холанар, столица на Сантиния. Там щяха да разтоварят всички огромни кашони, пълни с редки платове и екзотични храни, но взети заедно те нямаше да струват толкова, колкото една съвсем малка кадифена торбичка, в която лежеше древна сила, затворена в една плочка. За съществуването й на кораба знаеха само няколко души, но и те бяха много, твърде много, за да се опази тайната на амулета, закрилян от пантеона на боговете.

Веднага след пристигането на кораба в Холанар моряците побързаха да го напуснат, подобно на мишки, бягащи от потъващ плавателен съд. Не бяха виждали суша от месеци и сега жадуваха да опитат от всяко едно нещо, което цивилизацията можеше да им предложи – от прах по обувките до посещение в истински храм. Работниците бързаха да разтоварят всичкото карго и да се разплатят с капитана, за да могат да се върнат по домовете си за кратко преди да заминат отново.
Инари напусна кораба с всички останали, но не като пътник, а като багаж. След много мислене с Честър бяха стигнали до извода, че ще я изведат на сушата по най-безопасния начин – опакована в як дървен сандък с неопределено предназначение. Няколко часа преди да акостират на пристанището мак Никълсън се беше погрижил да намери празна кутия от храна, достатъчно голяма, за да побере свитото на кълбо женско тяло. В бързането моряците нямаше как да се усъмнят в съдържанието на пакета – все пак беше щампован и достатъчно тежък, за да се сметне за консерви, но пък и сравнително лек, за да бъде друго.
Под надзора на Честър ценният жив товар беше оставен в купчината останали неразопаковани пакети на самия кей. Моряците бяха твърде изморени, за да се занимават освен с разтоварването, и с допълнителната работа. Собствениците на багажа сами щяха да отварят сандъците си, докато членовете на екипажа хапваха в местната кръчма нормална храна за пръв път от много време. Инари търпеливо изчака нощта, когато помощникът й в бягството с лост отвори капака и я пусна да излезе.

Инари се събуди и първото нещо, което видя беше белотата на стената, която се беше изправила пред нея. Под себе си усещаше меко легло и навсякъде миришеше на дезинфектант. Наоколо нямаше жива душа и само тишината изпълваше болничната стая. На малко шкафче до леглото бяха сложени бутилка вода и чаша, а до тях – двата медальона, които бяха намерили на врата на умиращата – един от стари дървени мъниста и втори с кожена връзка и плочка от камък.
Беше жива и се чувстваше… не до там прекрасно. Всяка част от тялото й я болеше и дори най-малкото движение предизвикваше агония. Не всичко бе приключило. Те щяха да се върнат за нея, щяха да я преследват. А можеше всичко да свърши, ако онзи непознат мъж не я беше извел от подземието. Защо ли го беше направил, имаше ли някаква причина да спасява една чужденка, която не искаше да се присъедини към редиците на неговите хора? Нямаше значение. Едно бе сигурно – вече не беше жив. Натидиелистите не прощаваха дори на своите. Сега той беше изменник, пуснал една жертва на свобода, жертва, която можеше да издаде тайното им местонахождение.
На вратата се почука. В стаята влезе медицинска сестра с бяла престилка и касинка със синьо кръгче. В ръцете си носеше поднос с разни шишенца, марли и други уреди за мъчение на болните, които те доброволно трябваше да изтърпят, за да се излекуват напълно.

Бъргън Шейн, главният свещеник и най-изявен сред инквизиторите, беше забелязал Инари още с пристигането й в храма. Като котка, причакваща мишката, той я следеше внимателно. Искаше да разбере какво е намислила и сега тя сама идваше към него, към големия звяр, който можеше да я унищожи само с един жест. С нея вървеше мъж. Без съмнение беше местен, добър поданик на Ксаня. Какво правеше той с тази нечестива жена, приела току що кръщението? Шейн беше познал купата, която другият свещеник беше използвал за ритуала, знаеше молитвите. Сам беше извършвал ритуала толкова пъти, че не можеше да го сбърка с нищо друго.
Белокосият мъж помагаше на жената с придвижването. Като се имаше предвид телосложението му можеше дори да я хване на ръце и да я носи така с часове, но може би двамата не бяха достатъчно близки, за да си позволи това. Те стигнаха до свещеника, който все така невъзмутимо подреждаше свещите, и Рей попита директно без дори да се опита да поздрави:
- Вие ли сте главният свещеник?
- Да. За какво Ви трябвам? – учтиво отвърна Бъргън, макар че в гласът му нямаше нищо мило. Той дори не прекъсна работата си, макар че с периферното зрение следеше Рей, докато уж наблюдаваше отблясъка на светлините.

Рей отвори паянтовата врата, която направо си плачеше за смяна, и покани Инари вътре. Жилището му не представляваше нищо особено, но поне имаше покрив и здрави стени, които издържаха на дъжд, сняг и други метеорологични катастрофи. Той не се застояваше в къщата си много дълго в него и затова не я поддържаше. Обикновено чистеше отгоре-отгоре или пък въобще не го правеше, кога от мързел, кога от умора след дългия ден. Мебелите сам си беше набавил – ниско легло, дъсчен гардероб, три стола и малка маса. В друга стая имаше огнище, шкафове и леген, качен на стойка, който трябваше да играе ролята на мивка. В Холанар течаща вода нямаше, както и в останалите градове. Умните глави все още не бяха измислили начин да заменят външните тоалетни, кладенците и вечните помпи, които се използваха като чешми по дворовете.
- Не е много представително, но е моята къща. – с гордост каза Рей.
Инари беше живяла в палат, заобиколена от скъпи предмети и слуги. Спомняше си с нотка носталгия десетки безполезни стаи – за шиене, за пиене на чай, за разказване на приказки, но никога не бе имала истинското щастие на простотата.
- С малко почистване ще стане като ново. – окуражи го Инари.
Тя направи няколко крачки навътре и неприятна миризма я лъхна. Не беше на мръсно, въпреки че самата стая беше много разхвърляна, а по-скоро на старо и отлежало, все едно някой плъх беше умрял в самотната си дупка и сега се разлагаше бавно и вонящо. Несъзнателно Инари започна да диша през устата, за да не поема толкова много от миризмата. С патериците си тя направи няколко крачки вътре, хвърли един бърз поглед и прецени, че ще може да изчисти, въпреки че до сега винаги някой беше вършил тази работа вместо нея.
- Имаш ли метла? – най-логичният въпрос, който можеше да бъде зададен.
- Ъ… предполагам, че не. Някога май имах, но я изгубих.

Инари седеше в една от стаите за прегледи в болницата. Беше се облякла с новата си униформа на медицинска сестра – рокля с бяла бухнала пола и престилка, а на главата си носеше касинка със синя старинна руна, която в превод означаваше „живот”. Чувстваше се странно на това ново място, но знаеше, че трябва да бъде там. За пръв път щеше да работи, защото й се налагаше да спечели пари, но това не я притесняваше.
Вратата се отвори с досадно скърцане. В стаята влезе лекар със сериозен вид, който носеше пет дебели леко разкъсани книги. Остави ги на леглото до Инари и чак тогава се представи.
- Добро утро. Името ми е Даниел Кемп и ме назначиха да Ви преподавам. През половината от деня ще учите, а през останалото време ще работите като сестра. – гласът му звучеше сухо и отегчено. Личеше си, че нямаше особено желание да се прави на учител, но го бяха накарали да се заеме с тази скучна работа.
- Аз съм Аврора Шанг. Приятно ми е да се запознаем.
- Е, щом вече се представихме един на друг, нека започнем с уроците. – някаква нотка на облекчение се усещаше в гласа му. Радваше се, че няма нужда да води повече лични разговори, ако изобщо запознанството спадаше към личните разговори.

В голямото имение на фамилия Шанг смехът отдавна беше заменен от гневните викове на единствения останал от семейството – воинът Ашибари. Откакто съпругата и децата му бяха напуснали дома, бе станал още по-сприхав и зъл отпреди. Когато имаше близки на този свят, той изпитваше нещо като жалост към жертвите си и любов към жена си. Сега всичко бе останало в миналото.
Армията на Фредрас се събираше в столицата. Затова Ашибари не беше напускал къщата си цели месеци. Затворен в голямото си имение той събираше гняв и чакаше момента, в който да го отприщи. Дурнас се подготвяше за война и Шанг беше един от главнокомандващите. След като вече нямаше семейство бързо се издигна в кариерата си с едничка цел – да тръгне на поход и да намери Инари. Той беше от малцината, които знаеха, че жена му не се е самоубила, а просто е изчезнала. Както повеляваше традицията, той беше превърнал детската стая в храм за мъртвите, където всеки ден се молеше за душите им пред Енеш. Само Инари не се споменаваше в молбите му към бога за успокоение на душата. Тя не беше мъртва или поне Ашибари не знаеше за кончината й.
Воинът беше изпратил десетки тайни агенти да дирят красивата му съпруга из страната, но засега – безрезултатно. Самият той търсеше усилено из града. Предполагаше, че плахата Инари дори не е напуснала Дурнас. Колко много грешеше… Преоблечен като обикновен човек той обикаляше крайните квартали, претърсваше кръчмите, мазетата и всички селски къщи в качеството си на влиятелен държавен мъж. Отнасяше се с особена жестокост, когато виждаше щастие в някой от домовете, които посещаваше. Завистта връхлиташе сърцето му и пред очите му изникваше образа на жената, която все още обичаше. Ашибари не съжаляваше за смъртта на децата си. Всичко, направено в името на Енеш му се струваше правилно и оправдано. Никой обаче не му беше казал, че Инари трябва да умре. Единственото чувство, останало живо у него след всички войни и убийства, беше силната любов към съпругата му. Сега дори тя му беше отнета, оставяйки в сърцето му само омраза и пустота.